Предполагам вече всички са чели романа "18% сиво" на Захари Карабашлиев, време беше и аз да се отчета! След като толкова много се изписа по адрес на книгата не можех да я подмина, но прочитането й ми отне много време. Не заради някакъв неин недостатък, просто през последната година ми се струпаха твърде много изкушения за четене!
Понеже в заглавието на книгата иде реч за проценти, след последната страница се замислих за това какъв е дела на хубавите и какъв на лошите неща в романа. Много неща ми харесаха, също много неща откровено ме издразниха. Май не мога да преценя дали доброто или лошото надделява. Докато четях ту едното се набиваше на очи, ту другото. След като завърших съм по-склонна да приема, че съотношението е по-скоро 50% на 50%.
Хареса ми историята и това как е разказана. Редуването на моменти от миналото и настоящето правят четенето по-лесно и по-интересно. Отделните парченца от живота на героя се навързаха идеално и накрая всичко си дойде на мястото. Хареса ми и идеята на автора да ни покаже света през обектива на фотоапарата - "снимките" бяха доста оригинална илюстрация на мислите, настроенията и гледките. Краят беше много добър и мен лично ме изненада. Книгата е посветена на загубите. Отминалата красота, изпуснатите шансове, изгубените ценни хора. Тъжна, но красиво написана.
И след като споменах за красотата, дойде времето да кажа, че основният дразнител в романа за мен беше езика. Продължавам да твърдя, че така модерните напоследък брутално реалистични описания са напълно излишни. Този похват, стил Карбовски, вместо да допринася за разчупване на книгата и създаване на близост с читателя, издава липсата на умения у автора. Сцената с мексиканката, която прави свирка на магарето не ми даде нищо (освен може би материл за темата Магарешки секс , в търсене на която десетки хора всеки месец посещават страницата ми - ето любители на алтернативния секс, "18% сиво" е писана за вас!). Двете страници описание за това как се посра след като яде череши ги четох по диагонал. Когато видях, че няма нищо смислено в тях, зарязах книгата с гадното чувство, че наближава време за обяд, а аз вече не съм много гладна. Държа също така да отбележа, че не изпитвам никакво съчувствие към главния герой, който страдаше за това, че когато реши да бръкне в задника на новата си позната, тя си прибра дрешките и го заряза.
По времето на социализма (към който и в тази книга има предостатъчно препратки), символисти и лирици като Николай Лилиев са били забранени за това, че не пишат достатъчно реалистично. Не отразявали борбата на народа за по-добър живот и нямали място в ежедневието на трудещите се. Днес, може би като своеобразна реакция към онези забрани, авторите залитат в битово-физиологичен реализъм! Всеки път когато попадна на някоя такава сцена, пред очите ми се появява образа на пубертетче, което си стиска пъпки в огледалото - при всяко цвръцване лицето му грейва от радост, след което посяга към следващия цирей с огромна погнуса. В случая, аналогията с пъпчивия пубертет се засилва от факта, че няколко страници след цветистото описание на лайняния инцидент авторът вече използваше думата уринирам. Явно не се е отървал от притеснението, че учителката може да наднича през рамото му докато дращи мърсотии в тетрадката.
За да не завършвам с лошо, ето малко цитати. От хубавите!
Когато двама души си обърнат гръб, обикновено единият гледа напред, а другият - към миналото. Аз се бях вторачил в CNN.
*****
Когато някой се подготвя за своето его-пътешествие, единственото, което можеш да направиш, е да помагаш с куфарите.
****
Сега отчитам, че последните две години съм работил много здраво над това доходите ми да са високи, а ежедневието - непоносимо скучно.
***
Шампанско! Шампанското на работническата класа! На летящата шибана работническа класа... Шампанко с цвят на пикня. Бирррра! Пикае ми се. Това е с бирата... Не я купуваш, а я вземаш под наем, ебати...
***
Пътуването в различни посоки ме кара да мисля различно. Когато карам на запад, мечтая големи мечти, пътуване на изток ме връща в спомените ми, на севе мисля за работа, а на юг - за лудории.
***
Калифорния разбира се... Краят дойде с Калифорния.
Русата мръсница със силиконови цици, избелени зъби, фитнес дупе, розов потник, вечна усмивка и празни сини очи - Калифорния. Мръсницата, която не казва не, която обещава, каквото искаш да чуеш, на която не вярваш, но се преструваш, че вярваш. Мръсницата, която не можеш да си позволиш, но искаш. Работиш за нея, работиш за нея, работиш за нея... Защото си влюбен в идеята, че си с нея, в нея, че дори за малко, замъничко, я споделяш с рок звезди, кинозвезди, звезди на малкия екран, порнозвезди, звезди на леда, фотозвезди, деца звезди, споделяш я с милиардери, милионери, милионери, милиардери, милиардери, мизерници...
***
Вдигам глава от вестника, разтърквам клепачите си, поглеждам в кафенето. Пред малка гръгла масичка от другата страна на стъклото седи стройно русо момиче, облечено в бяла блуза и светлосини дънки. Момичето е наведено над тетрадката, в която пише, от време на време отмята кичур коса от лицето си, сверява нещо с учебник, отворен пред нея. В стъклото между нас отражението на клошаря зад мен се наслагва на празното място до момичето вътре. Полупрозрачен, клошарят доизпива кафето си, обляга се комфортно назад, кръстосва крак връз крак и премята мазен ръкав върху облегалката на стола, като че прегръща момичето.
Тя няма нищо против.
Той вади запалка от разпрания си джоб и пали цигара.
Тя отпива от чашата кафе, без да вдига поглед от книгата.
Той изпуска дим и обляга глава надад, почесва се по коляното.
Тя оправя презрамката на сутиена си, продължава да пише в тетрадката. Ето ги - още една невъзможна двойка.
Няма коментари:
Публикуване на коментар