Добрият, лошият и тъпото копеле

Тези дни преглеждах списъка на всичко прочетено от мен през 2014-та и това ме накара да си направя една съвсем субективна равносметка:

най-добра книга - едва ли "Възвишение"  на Милен Русков ще влезе в групата на книгите, които ще взема със себе си на необитаем остров, но с голяма доза увереност мога да кажа, че беше най-доброто, което прочетох през изминалата година. Дано и 2015-та донесе такива качествени четива!

най-лоша книга - "The Magician's Assistant", Ann Patchett. Истинска прецаквация! Подведох се от многото звездички в Амазон и я купих с надеждата да прочета нещо по-различно и интересно. Е да, различно беше. Различно и много скучно! Добро начало, с нищо невпечатляващ език, тъпа история и плоски герои. 

The Magician's Assistant разказва за Сабине, дългокрака и красива асистентка на фокусник, 40+ малко годишна еврейка от Лос Анджелис. Сабине е прекарала целия си съзнателен живот в компанията на илюзиониста Парсифал и неговият любовник, френският виетнамец Фан. Влюбена във фокусника, тя се жени за него едва след смъртта на любимия му мъж, почти две години преди началото на книгата. Началото на книгата е белязано от смъртта на същия този Парсифал. Следва депресия, спомени, срещи с Парсифал и Фан в сънищата. Нещата се раздвижват, когато адвокатът изпълнител на завещанието на Парсифал разкрива дълбоко пазената му тайна - наличието на живи майка и сестри в град Алайънс, Небраска. Срещата на Сабине с "роднините", за чието съществуване не е подозирала, трябва да постави началото на историята. История, която бива тотално удавена от порой затъпяващи клишета - лоши съпрузи побойници, задушаващ малък град, провинциална ограниченост, изгубени надежди, пропуснати възможности, трудни избори... 

най-изненадваща книга - "Да убиеш присмехулник", Харпър Ли.

най-странна книга - "Ако пътник в зимна нощ", Итало Калвино. Да, супер странна книга! Книга за книги. Имаме Читател и Читателка, имаме и истории. През глава следим историята на Читателя и Читателката, през глава те започват да четат някоя нова история. Която отново и отново, за тяхно разочарование и искрено възмущение, остава незавършена. Накрая обаче се оказва, че това не е съвсем така. Удоволствието от четенето на тази книга, което признавам върви малко трудничко, се засилва и от послеслова на автора. В него той прави разбор на разбора, който друи автори са направили на неговата книга. Стори ми се като доста фина задявка с упражненията в стил "Какво е искал да каже авторът на произведението"!

най-тъпа книга - "След 22", Радостина Савова. В тази категория конкуренцията е жестока, но това е безспорният печеливш.

книга, която ще бъде прочетена пак - "Gaudy night", Дороти Сайърс. От както преди години открих детективските романи на Дороти Сайърс не съм спряла да се изкушавам от тях. Току ми щукне, че това, от което имам нужда в момента, е успокояващото дейстие на една нова среща с начетения, прекалено приказлив, очевидно умен но доста чалнат почитател на криминалните загадки, лорд Питър Уимзи (на чийто фамилен герб съвсем в тон с моя подход се кипри мотото As my Whimsy takes me). Тъй като не ги чета в правилния ред, не е странно, че попаднах на книга, свързана с други две преди нея от една обща тема - лорд Питър най-сетне намери достатъчно интересна жена и се наложи да се потруди яко за да я спечели! За разлика от всички останали книги на г-жа Сайърс, с които съм се сблъсквала преди (и след това), "Gaudy night" е огромна - къде 500 страници. Това явно се обяснява с факта, че заедно с поредната криминална загадка, авторката се е опитала да вмести любовна история, а всичко това е обилно подправено с голям брой задълбочени размисли по любопитни теми като: може ли двама души да намерят един друг без да загубят себе си; кое води по важност - истината или добруването на околните; трябва ли грижата към другите да измества отговорността ни към самите нас и т.н. Ровейки за повече информация след края на романа попаднах на доста есета на журналисти и писатели с размисли върху "Gaudy night". Дори "звезди" като Оруел са се изказвали по темата! Интересно е как за някои книгата е просто поредния детективски роман, за други една от най-добрите любовни истории в литературата, а за трети - ярко постижение на феминизма от началото на миналия век. Явно трябва да я прочета отново за да си изясня напълно собственото мнение.

На 8-ми декември за гетата и спешната помощ

След като изчетох маса остроумни и също толкова много малоумни коментари върху изказванията на скъпият на всички ни министър на здравеопазването, се сетих за една случка от последната сесия. Съвсем осмодекемврийски!

По време на един от по-тежките изпити, на които биват подложени бъдещите лекари, една колежка асистент... Извинете, все пак трябва да се държим полит-коректно! ... една колега асистент прекоси залата специално за да ми пошушне на ухото, че момичето, което изпитват в момента "е от онези циганчета, дето учат медицина". След това допълни, че въпросната студентка, заедно с още две със същия произход, била в нейна група. Винаги изкарвала високи оценки, но странно, колкото и да се стараела, нито веднъж не могла да я хване, че преписва!

За радост (и признавам си, за изненада на циникът в мен), изпитващите не се повлияха от произхода на момичето. Нито, между другото, от вонята, която идваше от снежно-белите на цвят негови колеги от български произход. 

Та припомняйки си тази случка, аз си помислих, че магистърът по медицина Москов, при цялото си аристократично потекло, може само да завижда на силата и на ума на тези "циганчета", които са успели да се измъкнат от гетото. Същото онова гето, за което той, като човек дал Хипократова клетва и клетва да служи на народа в ролята си на министър, носи отговорност. 

Бих искал да видя как г-н министъра ще отиде при тази студентка, отличник на випуска и бъдещ лекар, ще я погледне в очите и ще й каже "забраних на колегите ти от Бърза помощ да лекуват болните ти родители, защото те са цигани, следователно престъпници". Всъщност, циникът в мен казва, че г-н Москов има мъжество точно колкото за разговор с една студнетка, но съвсем не достатъчно за разговор с колеги министри по темата "как ние българите, като един народ с европейски и християнски ценности, допускаме в държавата ни да има гета, в които живеят оскотели от бедност и липса на образование хора".

Hi-tech поколение

- Този файл сега с каква програма да го отворя?

- С каква сте го правили?

- С Linux!

- Не питам за операционната система, а за програмата.

- Ааа, ами... не знам как се казва, нещо като Word.

- От OpenOffice ли е?

- Да!

- Ами няма да може да го отворите тук. Не помните ли, че миналия път се наложи да го конвертираме он-лайн?

- Да, вярно че така беше, ама не помня как...Може ли да ми помогнете!

- Напишете convert openoffice word в гугъл и ще излезе това, което ползвахме миналия път.

Отваря Bing, пише "google convert openoffice word". Две минути по-късно:

- Не мога да се оправя, бихте ли дошли за секунда да ми обясните...

Заведи другарче до урната?

Днес сутринта по Хоризонт чух един чичко да казва нещо умно! Според него, призивите за масово гласуване, които ни заливат от всички медии през последните седмици, всъщност са доста зловредни. Аргументите му бяха следните. В нашата държава, както и в други развити държави по света (нека погледнем към Африка или Ю. Америка и си признаем, може би с малко срам, че всъщност сме такава), много малък процент от хората се интересуват от политика и следят "обществения живот". Така, в момента, в който народонаселението се вслуша в призивите и се втурне към урните с цел "сваляне на ДПС от власт" или "намаляване тежестта на купения вот", изборът на бъдещ парламент ще падне на плещите на хора, които нямат идея нито от същността на партийните програми, нито от личната история на кандидатите, нито дори от това как точно функционира държавата. Тези хора, които представляват едно огромно мнозинство, няма на какво друго да стъпят при избора си освен на това кой е бил по-шумен в предизборната битка или кой изглежда по-добре. Едва ли едни такива избори биха били от особено голяма полза за страната, нали? Колкото до купения вот, както каза чичкото, това да няма такъв следва да е грижа на полицията, а не на избирателите! Все пак, нашето задължение е не да борим престъпниците, а да мислим когато изпълняваме гражданския си дълг!

Така де, намерих още един аргумент в подкрепа на моята тезата, че задължителното гласуване е една голяма глупост!

П.С. Не е много възпитано да му викам чичко, за това обещавам да се поразровя за да намеря името му и после да проверя що за птица, аджеба, е той!

Кифла-лит

Вина за това недоразумение има навика ми да слушам радио! При едно от прибиранията си от летището това лято, докато стоях и чаках автобуса на Плиска, в Следобедния блок на Дарик попаднах на интервю с нова българска писателка, Радостина Савова. Заслушах се заради откровеното противоречие между интелигентният начин, по който Радостна (творческият псевдоним на авторката) говореше за творбата си и фактът, че последната спада към презрения от мнозина жанр чик-лит. Името на книгата е "След 22", разпространява се безплатно в електронен вид, а ако ви се прииска да си дръпнете едно копие, можете да го направите тук.  
Решението си да напише книгата Радостна обясни с това, че винаги чете само и единствено женска проза, защото този род книги я разтоварват и развличат, както и с факта, че на нашия книжен пазар липсва техен български аналог. Допълни, че хартиеното издание е в силно ограничен тираж, екземпляри били предвидени единствено за близки и приятели, че корицата им е розова, защото това е любимият й цвят, че ще се радва на всички положителни и критични отзиви публикувани на страницата й или в социалните мрежи, както и че планира следващи изненади за почитателите си. Последва предупреждение, че в електронната версия достъпна към онзи момент все още има твърде много грешки, така че онези читатели, които искат да получат качествено копие, биха постъпили умно да изчакат няколко седмици докато всички дефекти бъдат отстранени.
Признавам си, интервюто събуди любопитството ми! Прибрах се, издирих сайта, отбелязах си го и няколко седмици по-късно, когато лятната ваканция започна официално, дръпнах един от е-вариантите и се зачетох. 

Не си спомням друга книга да ме е измъчила толкова! От самото начало ме блъснаха грешките. Правописни, граматически, стилови, географски... Изскачат от всяко изречение и се борят за вниманието ти. Дори сега, няколко месеца след онова интервю, те все още не са отстранени. Дразнещо! Продължих да чета, просто защото исках да дам шанс на авторката. Искаше ми се да вярвам, че там някъде, в следващите страници, се крие нещо оригинално, което ще оправдае усилията ми.

Глава след глава обаче нещата вървяха към по-лошо. Липса на сюжет, плоски герои, клишета и сухи диалози. Книгата се въртеше основно около заведенията, спа-центровете и магазините, които посещаваха героите, процедурите за разкрасяване, на които се подлагаха, купоните, които организираха. Безброй пъти влизахме в банята, безброй пъти се напивахме, безброй пъти влизахме във facebook или отваряхме Skype, безброй пъти се карахме и правехме "муцунки". Описанията на героите се свеждаха до гъвкави крайници, руски букли и кристално бели зъби. И да, най-добрият приятел беше гей!

Ако трябва да кажа нещо положително, това е, че авторката наистина е успяла да придаде български характер на книгата! Срещаме се с маса родни звезди, редовно слушаме чалга, през страница посещаваме някое заведение в Студентски град, четем СМСи на шльокавица, сблъскваме се с реплики от рода на "Така снаха искам аз. Да ме познава като собствен баща." И разбира се, напълно в съответствие с разбиранията на съвременния българин, ходът на живота в книгата се ръководи от каноните на православната църква.

Да, да, знам. Всички ще ми кажат, че не може да очаквам друго от представител на този жанр! И все пак! Всички сме чели чик-лит. Е добре, много от нас са го правили, а част от нас си го признаваме... Въз основа на своя скромен опит смея да твърдя, че дори книгите от този роди имат нужда от една основна случка, а героите им, от основания за постъпките си! Не съм съгласна с мненията в GoodReads, че от този род литература не може да се очаква друго или че налюдаваният ефект се дължи на директното побългаряване на западни заглавия. Мисля, че основния проблем на "След 22" е, че се опитва да копира сериал от рода на "Сексът и градът". А може би сме свидетели на зараждането на нов, роден жанр - кифла-лит?

Малко цитати?

***

В същото време обаче държеше да е част от партито на „Rolling Stones”и нямаше търпение да се върне там, за да види ревю на Victoria’s Secret, изпълнения на Белослава, Сантра и Кристо и дори имаше шанс Лили Иванова да изпълни нещо.

*** 

Беше си оставил косата небрежна, без какъвто и да е фиксатор (изглежда не е очаквал да се озове на парти). 

 ***

Започне да се гърчи като змиорка в ръцете му и нетърпеливо да търси контакт с члена му. Когато най-сетни той го извади, очите й грейнаха. Абдулах имаше най-красивия и правилен член, който тя беше виждала. Масивен, но не заплашителен, изпълнен с кръв, готов да достави най-сладкото преживяване ever, както си помисли Рокси. Тя нямаше търпение да го усети вътре. И го усети. Почувства топлина, която е изпълва и кара да вика. Тя започне да стене, да се върти, да откача. В следващия момент усети, че силните мъжки ръце я обръщат. Сега тя зае легнала поза с единия крак на врата му. Да, изглежда й допадаше, защото започна да издава още по-странни звуци, докато накрая просто не изпищя така, че шофьорът внезапно спря. Тя се смути за секунда, но после се усмихна невинно, както само тя можеше, и каза:
- Упс, май трябва да слизаме.
- Не мисля – отговори той и продължи да върши работата си.
Рокси свърши така че нямаше никакво желание, а и намерение, да продължава, за да му достави удоволствие на него.
- Скъпи, виж, това е руската църква.

 ***

Да скучаеш ти? Сигурно си най-желаният ерген в София?

Андрей пак се засмя и небрежно отбеляза:
- Най-желаният ерген е Слави Трифонов. Иначе и аз мога да се котирам добре, ако той се ожени.
Двамата мъже се засмяха искрено, а синът пое към спасяването на лаптопа на заядливата си приятелка.

***

От много източници беше чула, че само с пълно игнориране може да се привлече мъжкия интерес. Сега беше момента, в които лично да провери. 100 процентовият жребец се доближи до нея на бара и небрежно помаха на бармана.

***

П.С. Опитът ми с този блог ме кара да кажа предварително, че съм запозната със собствените си недостатъци в областта на граматиката на българския език, ОСОБЕНО що се отнася до пълния член. Приемам, че всеки, дори най-интелигентния и образован човек, прави грешки когато пише. За това е добре когато този човек издава книга, била тя и безплатна, да използва услугите на професионален коректор и редактор.

Сестри Палавееви. В бурята на историята

Напоследък доста си падам по аудиокниги. Намирам възможността да "чета" докато крача към работа за неустоима! В началото ми беше малко странно. Какво, един мъж или жена изпълнява всички роли? Колко досадно! Оказва се, че не е така. Или поне не съвсем! Когато имаш работа с опитен разказвач, много бързо спираш да забелязваш несъответствията между пола на четящия и този на героя, между своята представа за участниците в историята и тази на говорещия. А ако имаш работа с опитен актьор-разказвач, бързо се научаваш само по тона на гласа да разпознаваш чия е поредната реплика, още преди да чуеш авторовото пояснение. Ако ви е трудно да разберете за какво говоря, пробвайте "Хари Потър" в изпълнение на Стивън Фрай!

В общи линии, решението ми да си купя диска със "Сестри Палавееви. В бурята на историята" беше силно повлияно от този ми предишен опит. Разбрах за записа от едно интервю с Алек Попов, в което той обясни, че това е първата аудиокнига в България - продукт на съвместните му усилия с актьора Стоян Алексиев, когото аз много уважавам. Познавам автора само от "Мисия Лондон", една книга която не харесах и един филм, който високо ценя, но не се поколебах, след многото похвали изречени в ефира, купих диска. Нали трябва да стимулираме българското?

Ето какво пише в анотацията на книгата "Първият партизански роман, написан след края на комунизма! История за битки, предателства, смърт, оцеляване, изпълнена с абсурдни и трагикомични ситуации. Две момичета от заможна софийска фамилия избягват от дома си, за да се присъединят към партизанското движение. Стремежът към промяна угасва в сянката на настъпващия тоталитаризъм. Студената война заварва близначките от двете страни на желязната завеса." Това описание общо взето представя същността на историята - приключенски роман, преместен назад във времето, малко преди 9ти септември. Сега да споделя впечатленията си от качеството й! 

Да започна с хубавите неща! Първо, героите - някои от тях са просто невероятни попадения! Комбриг Медвед например не ме разочарова от началото до края. Тонът - на места тънката ирония на автора ме изпълваше с тихо задоволство и ми докарваше усмивка на лицето. Моментът с комиксите беше удар в десятката!!! Истинско майсторско попадение, за което свалям шапка на г-н Попов. Краят - напълно подходящ и изненадващо удовлетворяващ (изненадващо, защото още помня онзи от книжната версия на "Мисия Лондон").

Не толкова хубавите неща. Тук съм длъжна да спомена дебелашките шеги, които никак не пасваха на онази "тънка ирония", за която споменах по-горе. Някои от тях бяха просто жалки - като главата "Сянката на великия мастурбатор". Други бяха смущаващи - няма нищо смешно в изтезанията, на които едни хора подлагат други хора, независимо от идеологическите пристрастия на двете страни! Вкарването на хомосексуален елемент в разказ за зверства не го прави по-лесен за преглъщане, по-скоро е проява на лош вкус! Нещото, което искрено ме разочарова обаче беше онази част от аудиокнигата, в която не изпитвах никакви съмнения, когато взех решението да я купя - четеца! За съжаление, колкото и да е опитен Стоян Алексиев, не мисля че се справя добре със задачата. На моменти успява да налучка тона и настроението, за някои от героите дори си е изработил разпознаваем глас. Като цяло обаче звученето на книгата е като излязла от устата на някой сладкодумен дядо, който разказва приказка на внуците си. Изявява се четецът, актьорът отсъства.

Нещо друго, което ме впечатли във връзка със "Сестри Палавееви", бяха коментарите на други читатели. Масата от хората споделят възхищението и изразяват радостта си, че "най-сетне някой се е сетил да ни покаже истината за партизаните". Ама не, вие сериозно ли? Наистина ли сте смятали, че партизаните (и всички други възпявани исторически личности) са били едни супер хора, движени само и единствено от светли идеали, винаги постъпващи честно, винаги действащи с мисъл за другия? Наистина ли сте вярвали, че те са нещо по-различно от средностатистическите българи, с всичките им недостатъци? Ако да, мисля че се нуждаете спешно от една здрава доза реализъм и още толкова цинизъм! Влезте в някоя библиотека и си вземете я Тери Пратчет, я Чудомир. Може и Алеко Константинов! Ако ли не, може би е време да си прочистите главите от клишетата!

Копринената буба

За пореден път не устоях на изкушението! Два дни след като излезе новата книга на Робърт Галбрейт, номер две от поредицата за детектив Корморан Страйк, аз се докопах до нея. Оригиналното заглавие е "The Silkworm".

Може би не е политически коректно да хваля Амазон в настоящия момент, предвид потеницално кръвопролитната война, която се вихри между търговеца и различни издателски къщи (и която въвлече новата творба на г-ж Роулинг в презокеански скандал), но ще си призная - възползвах се от услугите им поради липса на търпение (а ако трябва да сме честни и желание) да чакам излизането на книгата на българския пазар. Седмица по-късно мога да докладвам - заслужава си, купувайте!

Сварваме Корморан Страйк половин година след като е разкрил убиеца на манекенката Лула Ландри. Случаят, добре отразен в пресата, му е донесъл стабилен приток на клиенти и стабилна липса на доверие у представителите на полицията. В пристъп на изтощение, примесено с отегчение от необходимостта да следи неверни любовници и съпрузи, детективът приема да работи за нова клиентка - дребна, сива женица, с неадекватно поведение и изчезнал съпруг.

Следващите страници на "Копринената буба" ни захвърлят право в света на книгоиздаването. По страниците пъплят редактори, литературни агенти и писатели, хубаво оплетени от стремежите си за пари, любов, секс и слава. В самият центъра на историята е копринената буба. Или по-скоро фактът, че създаването на истински качествена копринена нишка иска жертви - преди да бъде изтеглена, пашкулът се сварява заедно с нейния създател, Bombyx mori. Задачата на Страйк е да разплете нишката и да разбере кой я е пуснал и как точно е омотал в нея един самоуверен писател с отминала слава.

Историята се разплита бавно, а заедно с нея Галбрейт ни разкрива повече факти за живота и характерите на основните герои, Корморан Страйк и асистентката му Робин. Разбираме на кого е кръстен детектива, ставаме свидетели на сблъсък между Робин и годеника й, хвърляме едно око към голямата любов на Корморан и се запознаваме с някои негови стари приятели. Успоредно с това обикаляме активно лондонските кръчми и изучаваме потайностите на английската столица. Проследяваме мачовете на Арсенал и си записваме няколко марки бира, които трябва да опитаме при следващото си посещение на острова.

Стилът на Роулинг остава непроменен - описва хора и обстановка с безпощадна точност и без никакво лошо чувство, дава воля на тънкия си хумор в подходящите моменти и не подценява ползата от стабилното хапване и редовното пиене на чай!

В едно отношение "Копринената буба" не прави изключение от другите детективски романи, които съм чела - и този път разкриването на убиеца ме свари неподготвена! Макар да си призная, доста рано ми хрумна как би се е справил с  липсващите улики ;-)

София, културна столица на Европа

В петък сутрин се събудих леко притеснена, изреждайки в главата си планираното за почивните дни и чудейки се как да вместя всичко. В събота сутрин станах с усещането за пълен разпад на програмата. И тъй като, все пак, днес е първият ден на лятото, реших да почета появата на Слънцето като се шматна из улиците на София. Както се казва, да видя свят, светът да види мен...

Тъй като не е приятно да се разхождаш безцелно сам, измъкнах от последния брой на списание Фото Мания една брошурка посветена на Месеца на фотографията. В нея са изредени всички галерии, които са се включили в инициативата, заедно с информация за авторите. На задната й страница има място за печати, а на първата организаторите обещават да включат в томбула за чисто нов фотоапарат всеки, който събере поне 12 броя до 30ти юни. Вярно, юни почти се изтърколи, но си казах, че не боли да отделя малко време за да се насладя на качествено изкуство, пък ако събера 3-4 печата днес и после намеря малко време през седмицата... Защо не, казах си, ще проверя. Отворих картата, набелязах си 4 галерии и поех смело с хартийката за печати в ръка.

Първа спирка - Червената къща. Според информацията, известната къща за дебати участва в Месеца на фотографията с няколко изложби - на Андреа Рийс, Антъни Карън и Ади Петрова. На входа срещнах само младежът от охраната, който ми обясни, че експонатите са в една от залите на втория етаж и в две на партера. Реших да започна от втория етаж, където в зала "Пеша Николова" трябваше да са подредени фотографиите на г-жа Петрова. Дали наистина творбите й са там и колко добри са не ми се отдаде да проверя. Посрещна ме затворена врата, зад която се чуваше как невидим мъж крещи по телефона. Повъртях се, проверих табелките на вратите, уверих се че съм на правилното място и почуках. Отговор не последва. Загубих желание да разглеждам другите изложби - прелетях през залите на партера, в една от които имаше двама души с много незаинтересован вид (куратори, пазачи, автори?), без да разбера за какво иде реч. Така и не намерих някой, който да ми даде печат. Предлагам следващия дебат в Червената къща да бъде на тема "Името задължава или името оправдава?".

Втора спирка - глалерия Credo Bonum. Според информацията в програмата Програмата, тази галерия се намира на ул. Славянска 2. Е, не беше точно там, входната й врата е в една пряка, точно зад театъра, но все пак, намерих я! Явно някаква невидима сила бдеше над мен - в момента, в който протегнах ръка към вратата откъм ключалката се чу изщракване на тайнствен механизъм и аз бях допусната вътре. В тази галерия са изложени снимки от Исландия на Артин Шахбазян. Много хора биха ги заклеймили като "пощенски картички", но аз не се причислявам към тях. Винаги съм харесвала пейзажните снимки с естествени цветове, а в случая удоволствието беше подсилено от факта, че съм била по тези места и почти всяка една от гледките ми беше позната. На излизане надникнах в стаята на охраната с въпроса от къде да взема печат. За печати в понеделник, тогава куратора ще бъде тук, информираха ме те! Естествено, кой нормален човек ходи по галерии в почивните дни! Жалко, че организаторите на инициативата са пропуснали да отбележат часовете, в които може да се получи печат.

Трета спирка - Столична библиотека. Нямах затруднения да намеря библиотеката, сварих я отворена, а експозицията - черно бели фотографии отразяващи "Тайният свят на библиотеката" на Стефан Стефанов е удобно разположена във фоайето. Кадрите от живота на една библиотека някак доста удачно се връзват със запуснатия вид на сградата. Г-н Стефанов има добро око и много оригинални попадения. Ако имате път през площад Славейков до края на месеца, обезателно се отбийте в библиотеката! Няма да ви отнеме време, снимките са едва 10тина, но наистина си заслужават. "Печат?" Попитах момичето на касата на театър Възраждане. Тя усмихнато ме насочи към човека в бутка "Информация". Когато разбра, че него го няма, предложи да попитам "там в ляво". В ляво е гардероба на библиотеката. Вътре млад господин седеше с поглед зареян през прозореца. Извиних се, че го притеснявам и повдигнах въпроса за печатите. Той беше много озадачен, но склони да ми обясни, че "те общо взето свършиха"! Опитвайки се да схвана идеята за недостига на печати глуповато отбелязах, че Месеца на фотографията все пак е до края на юни. "Еми..." заключи той и се върна към гледката през прозореца.

Четвърта стъпка - галерия Синтезис. Изложба на Александър Дончев. Наистина хубави фотографии обединени в темата "Между". Черно белите кадри са намерили точното си място сред изчистените светли зали на тази галерия. Отново, ако имате време минете да ги видите. Печат? С удоволствие го дават на касата на магазин Фотосинтезис непосредствено срещу галерията.

Мисля, че няма нужда да впрягам жалките си математически способности за да преценя, че идеята с печатите е causa perduta. В Месеца на фотографията участват 22 галерии, а опитът ми ясно показа, че такива реално има само в една от четири. 

Сега седя на балкона с крака на парапета и празнувам началото на лятото с голяма паница ягоди със сладолед! Горещо препоръчвам преживяването!

В края на този репортаж се чувствам длъжна да отдам заслуженото на организаторите на Месеца на фотографията - Национално сдружение фотографска академия Янка Кюркчиева и UniCredit Bulbank. На нарочения да спечели чисто нов Canon PowerShot SX270 HS честито!

Другият Мураками

Според мнението на една почитателка на  Рю Мураками, което прочетох в Goodreads, първото изречение от "Децата от гаровия сейф" е тест - ако успееш да го преодолееш, значи ще прочетеш книгата. Ето го и него:

"Жената натисна бебето по коремчето и всмука пениса му в уста - беше по-тънък от американските ментолови цигари, които обикновено пушеше, и имаше вкус на сурова риба". 

За себе си мога да кажа, че прочетох книгата въпреки първото изречение, на пук на второто, третото.. и всички останали. Завърших я от желание да открия смисъла на това начало. В крайна сметка се оказа, че е било по-скоро от чиста проба инат!

Ще започна да споделям впечатленията си леко по американски - с добрите неща. Искрено се радвах на превода! Със сигурност тази книга не е била лесна за превеждане, но всяко изречение беше изпипано. Заслугата за това е на Мая Милева. Като човек, който често плюе издатели и редактори, направо се чувствам длъжна да похваля Жанет 45, а също и ангажираните с редактирането и оформлението Дарин Тенев и Георги Калев. Личи си, че са пожили доста усилия за да предложат един наистина качествен продукт!

За да не кажете, че съм се размекнала ще вметна без всякаква връзка - що за име е това Жанет 45? Навява ми мисли за пубертетче без грам въображение, което открива е-мейла в зората на Интернет...

А сега обратно към "Децата от гаровия сейф". Ето още един цитат: 

Всъщност, Мистър Д. бе способен да прави секс и с жени, но когато изпитваше сексуално влечение към някоя жена, той имаше нужда от специфична храна - сланина. Слагаше парче свинско пред себе си и известно време му се любуваше с поглед, вдъхвайки аромата му, след което овлажняваше устите си, захапваше сланината между зъбите си и започваше да я разтапя с горещия си език. Сланината се плъзгаше надолу, смазвайки гърлото му и се затопляше в стомаха му. Едва тогава можеше да обладае жената. След секса обаче, когато разградилата се в стомаха му сланина бе изстинала и лойта бе залепнала за стените на червата му, той започваше да се чувства зле и сякаш цялото му тяло изстиваше.

 ***

Не случайно избирам този откъс - мразя сланината и мазнотиите по месото, за това искрено се зарадвах на цветистото описание на взаимоотношенията на Мистър Д. с тази храна. Темата за сланината обаче беше единствената част от книгата, която успя да събуди у мен някакви мисли и асоциаци. Останалото беше чисто и просто чувство на отвращение и погнуса. Не си водих точен отчет, но мисля, че в цялата книга нямаше човек или друго животно, с което Мураками да не се изгаври или на което да му се размина боя, изтезанието, убийството, изнасилването... Диалогът беше смехотворно елементарен, героите противни (може би с изключение на крокодила), постъпките им необосновани. Наскоро попаднах на израза "torture porn". Мисля, че идеално пасва за тази книга! 

Отне ми месец за да стигна до края, защото още след първата страница взех решение да чета само сутрин (с идеята да съхраня психическото си здраве). Разбира се, в работните сутрини време за четене има само докато си в тоалетната. Четох я притисната от времето, сбутана между тоалетната и мивката - напълно в стилистиката на  "Децата от гаровия сейф"!
 

И така, докато героите в книгата вършеха щуротии, движени от спомени скрити дълбоко в подсъзнанието им, моето не спираше да ми пробутва добре заучената мантра "Какво е искал да каже авторът на произведението?"...

Смятам в бъдеще да се придържам към другия Мураками.

Пролет

Работна среща с писатели

Може би сте ме чували  да споменавам, че безплатното е-издание на списание Fantasy & Science Fiction ми излиза доста скъпо? И днес ще напиша за един подобен случай. Но не съвсем!

Става въпрос за сборника Writers Workshop of Science Fiction & Fantasy. Според ревюто в SF&F, в тази книга били включени напътствия от различни майстори на тези два жанра към начинаещите писатели. Веднага се сетих за един индивид, който би проявил интерес към книгата, за това се върнах в началото на статията и проверих колко струва. Цели 17 долара! Вярно, че съм добър човек и бих направила много за да насърча творческите интереси на близките си хора, но все пак... Все пак реших да хвърля един поглед на цените в Amazon. Както съвсем наскоро си говорихме с Нуша, ценовата им политика е достойна единствено за нашето презрение, но ми стана любопитно колко дават за електронните глави на тази книга. Познайте от три пъти? 

Не, не сте прави. Не беше 17 долара, нито дори 10, нито дори 5. Струваше 99 цента! Не се поколебах. И добре направих - на следващия ден "примоцията" беше свършила и сумата за електронната версия се изкачи до 4,99. 

Разбира се, странностите на Амазон не се ограничават само до ценовата политика, а и до схемата за подаряване на книги... Усещате се на къде бия? Да, купих книгата за себе си, получих я на моя Kindle и, естествено, я прочетох. Като в старите детски смешки за подаръка, който купуваш на някого, но всъщност имаш предвид себе си..

Да се върна обаче на сборника! Съвсем в съответствие с името си, книгата предлага доста съвети за това как трябва да се направи една книга. Има есета за началото, за средата и за края. Надълго е обсъдена ролята на диалога, описанието на героите. Показана е гледната точка на редакторите и на преподавателите. Има дори инструкции за това как се създава достоверно свърхестествено или извънземно същество!

Предполагам, че всичко това би било доста ценно за един начинаещ автор. В същото време, идеите в сборника биха били интересни и на "простия" читател. Никога не се бях замисляла например за това каква е основната разлика между научната фантастика и фентъзито, както и как се съотнасят те към "нормалните" жанрове на художествената литература. Докато в края на един детективски роман, една любовна история, една историческа драма или едно фентъзи имаме възстановяване на нормата, при научната фантастика развитието на историята води до нейното разчупване.От една страна са  детективът, който открива убиеца; героят и героинята, които заживяват щастливо заедно; новият крал, който се възкачва на престола и младият рицар, който убива триглавата ламя.От друга страна имаме група хора, изпаднали в криза поради осъзнаването на машините, откриването на извънземните или появата на нова технология  и герой, който не би могъл да върне статуквото, а трябва да промени обществото така, че то да преживее промяната, да адаптира начина си на живот и да направи крачка напред в развитието си.

Все пак, най-интересни бяха интервютата с доказали се автори. Нийл Геймън споделя колко дразнещ е въпроса "от къде идват идеите". След като дава няколко примера за това как в миналото се е опитвал да мине метър с шегички, след като обяснява как истината "Измислям ги. С главата си" не се приема добре, той все пак разкрива източника си. Наложило му се да бъде откровен по време на среща с класа на дъщеря си, когато едно от децата му задало този въпрос - преценил, че в разговор с малки хора няма място за увъртане или сарказъм и разказал как идеите идват с обикновените въпроси. "Най-важният въпрос е Какво би станало ако...  Какво би станало ако се събудиш с крила? Какво би станало ако сестра ти се превърне в мишка? Какво би станало ако разбереш, че учителката планира да изяде един от вас в края на срока - но не знаеш кого?"

На въпроса кое е това любимо за нея съвременно постижение, което научната фантастика не е предвидила през 1966, Урсула ле Гуин отговаря, че вместо за любимото, предпочита да говори за най-срамното - това, че никой тогава не е предвидил масовата употреба на личните компютри и Интернет. Що се отнася до онова, което книгите са предвиждали, но все още не се е случило, тя казва "When I wrote The Lathe of Heaven in 1971, I honestly thought that by 2002 we wouldn't be driving private automobiles - we wouldn't be so idiotic as to keep relying on fossil oil and fouling the world for another thirty years."

Орсън Скот Кард пише за стила. И за лошия си навик да започва изречения със съюзи (говори за него като conjunctivitis, от conjunction). Не бил забелязал този паразит, докато един редактор не му обърнал внимание върху това колко досадно е да се чете такъв текст. Благодарение на свой приятел намерил и обяснението за тази особеност на "стила" си - близостта с баш-книгата на Мормоните. Редовните срещи с нея го били научили на йерархични модели в езика - официален и неофициални, духовен и бездуховен и т.н. Така, всеки път когато пишел история, която е важна за него и чието развитието преживявал особено дълбоко, началата на изреченията неизменно се сдобивали с по някой съюз в съответствие с официално-духовния стил на неговата си Библия.

О, нещо особено важно! В есето за жанровете и поджанровете в научната фантастика и фентъзито с голяма радост открих (нещо като) обяснение за присъствието на думата Punk в стилове като steampunk и cyberpunk! 

Възвишение

Сигурно в България не е останал човек, който да не е прочел тази книга, за това подозирам, че няма да има голяма полза ако се втурна да пиша за съдържанието и стила й. Впечатления и мнения също вероятно си имате си собствени, за това тук ще сложа малко цитати за радост на душата! С пояснението, че любимите моменти бяха много, много повече!

Само малко трябва да ся тъй ошмули и изпедепца, и ще стане същинский евпропец. Или най-малкото полу-европец.

***

Кротките, кай, ще неследят земята. Коя земя? Нема да е тая! Иначе българи щяха да са едни от първите наследници!

 ***

Българский читател е невеж, но много взискателен! 

***

Техний язик те си го упражняват още от малки и тъй ся научават на много чудесни неща.

***

Усещам го, че има в него карактер. Туй у животни ся често среща, а понякога и у хора.

***

Ей за това не обичам да споря с него. Може да те раздразни много, а ти не можеш го нахока, понеже той не от лошо сърце го прави, а от естествена человеческа простотия, и ся чудиш как да постъпиш. Иди ти да го хласнеш, но няма защо. Туй ся нарича на французки "амбиция": кога много ти ся иска нещо да сториш и мамичката им би ибал на сички, които ти на пътя стоят.

***

И ще завърша с:

Ибах та. Мисли малко!

Три пъти мери

един път кликвай! Че това предизборно приложение на ЕС, тук долу в дясно, ме нарочи за избирател на ДПС, по-точно на Метин Казак.. 

Отдавна не ми се беше случвало да попадна на книга, която така да ме изтормози! Прочитането на "Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна" ми отне много време и ми струва доста усилия. Зарибих се заради оригиналното заглавие и хилядите похвали на форумци и критици. Все пак, книгата е обявена за бестселър, а звездният й блясък бива затвърждаван с любезното съдейяствие на киностудио Дисни, което се е заело с разпространението на филма.

С чиста съвест мога да кажа, че творбата на Юнас Юнасон е може едно от най-скучните и прехвалени писателски творения, в които съм се спъвала! Прочитането на всяка страница ми костваше големи усилия на волята. Заслужавам тиквен медал за това, че я завърших, при това само за две седмици!

Историята е скучна, героите са неспособни да предизвикат каквото и да било чувство, а хуморът... Ех, този дебелашки хумор, маскиран като черен! Ако се вярва на описанието, "Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна" е комедия. Склонна съм да се съглася, но се чувствам длъжна да добавя това малко уточнение - става въпрос за комедия пердназначена за 5-15 годишни хлапета. В краен случай, за възрастни със същото ниво на развитие на съответните хумористични мозъчни центрове. Или поне изконсумирали количества водка достойни за главния герой, Алан Карлсон. За мен книгата е хартиен вариант на клоунада, която разчита на спъване, падане и пребиване. Слонът Соня взе че седна върху един от "лошите" и така го смачка, че после съвсем лесно и удобно го скрихме под задната седалка! Хаха, смешно, а? А какво ще кажете да разбием няколко дини в главата на този досадник? Хайде, давайте смело! Оригинално, нали?

И все пак. Не може да се отрече, че г-н Юнасон има изненадващо хубав език за автор на такава пародия. Също, ако читателят се постарае, сред скуката на разтягащата се до безкрайност история, може да се открият отделни оригинални и смешни авторски реплики. Лично за мен, човек, който е пракарал в Швеция цели 6 години от живота си, в страниците се криеше и известно удоволствие от епизодичните срещи с описания на пейзажи, хора и навици характерни за тази страна. 

Заключение? Прочитането на "Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна" бе най-вече проява на магарешки инат!

Да изпушиш от безсилие

Миналата седмица гледах репортаж в една от централните новинарски емисии на тема пушенето на обществени места. От обясненията на разните чиновници стана ясно, че благодарение на особености на закона и правилника за прилагането му, собствениците на заведения могат да се разминат само с една нищожна глоба от 300 лева и да продължат да сервират "благоуханен" дим на клиентите си. Нищо чудно, че все така масово се пуши - кръчмарите и ресторантьорите в София бълха ги ухапала!

Та, казах си аз, явно битката с нарушаващите закона и правилата за поведение в обществото няма скоро да бъде спечелена, я да взема да си направя на блога един списък на заведенията, които няма повече да посещавам, заради това че в тях се пуши! Ще си записвам само тези ресторанти, кафенета, кръчми и барове, които иначе предлагат качествено обслужване и добра храна/пиене, за да си припомням регулярно защо не трябва да се изкушавам да стъпвам отново там. Места като Лагуна няма да ги включвам, защото така и така не бих ги посетила отново. По естетически причини. За такива няма да се хабя.

И така, да пристъпя към изпълнение на плана. На челното първо място поставям пицарията Ветрило 2, а плътно по петите му идва японския Хамачи. Очаквайте продължение!

Тук ще се присмивам на мене си

Правило ли ви е впечатление, че в американските филми много често става въпрос за две книги - "Да убиеш присмехулник" и "Моби Дик"? Сигурно в техните училища това са аналозите на нашето "Под игото" и "Разни хора, разни идеали" - всички са ги чели и лесно се превръщат в обща тема за разговор, когато има нужда да се изтъкне нечия начетеност.

Въпреки усилената реклама от страна на Холивуд, никога не съм изпитвала желание да ги прочета. Така де, кой има нужда от още един трагичен разказ за ужасната съдба на негрите в южните щати? Не си падам по "тежките" драми, а и както стана въпрос онзи ден, не съм расист, че да гледам "12 години робство", нито фашист, че да ходя на посещение в Дахау!

За това с чиста съвест игнорирах всички похвали, които се ръсят около мен през последната година по отношение на присмехулника. До момента, в който в къщи не се нанесе ето това луксозно издание на романа на Харпър Ли, посветено на 50тата годишнина от издаването на книгата - с любезното съдействие на Алмаак!

Както не веднъж съм подчертавала, аз съм човек материалист, който много държи на това книгите да изглеждат добре - отвън и отвътре. Този дебел том, създаден по всички правила на книговезкото изкуство, се оказа за мен едно неустоимо изкушение. Подхванах книгата с известно подозрение, но мога да кажа, в знак на присмех към себе си, че не съжалявам!

Да, в "Да убиеш присмехулник" става въпрос за негри в южните щати. И не, това не е тежката драма, която изкарва сълзи в очите и те оставя с натежало сърце. Това е картина на света, видян през очите на едно дете. Фактът, че разказа излиза от устата на един малък човек, който поставя всичко под въпрос и се опитва да вмести случките от живота на задрямалия под жежкото слънце град в норми, научени от историите в книгите и от примера на един отговорен родител, ми помогна да преглътна по-леко "неправдите". Прелистването на последната страница ме остави вместо с очакваното "натежало сърце", с мисли изпълнени с оптимизъм - щом някой е написал такава книга, щом толкова хора я четат и й се радват, може би по Земята шетат достатъчно здравомислещи хора с отворени сърца?

И да, съзнавам, че този пост е в пълно противоречие с предишния!

В този ред на мисли, чувствам се длъжна да предупредя - не винаги противореча сама на себе си и планирам да се придържам към решението си никога да не прочета "Моби Дик"! Първо, това да преследваш китове, които не са сторили никому нищо е проява на лош вкус. Второ, космическата вариация по темата написана от Рей Бредбъри е твърде добра и напълно достатъчна за мен!

За какво се хабим да ги четем тези книги?

Онзи ден, по обедно време, около масата, в женска компания, бях въвлечена в разговор на тема "как прекарах почивните дни". Стандартно, понеделнишки. Една от колежките сподели, че се захванала с неблагодарната задача да изчисти гаража, в който вече трудно се влизало от натрупани боклуци. Скъсала се от работа докато прерови всичко и набележи нещата, които по-прилягат на контейнера за боклук, тип Бобър от колкото на един цивилизован гараж! Докато тя се бъхтеля, мъжът й стоял в колата, чакал да се заформи купчина, хвърлял я в багажника и я отнасял. В този момент виждам как Алмаак-а  скоча и казва "Ха! Казвам ли аз, че вие жените сами сте си виновни!". Но не, мой човек, днес няма да обсъждаме теорията и практиката на феминизма, мисълта ми е друга. 

Както често се случва, споменаването на една дума рязко насочва разговора на друга тема. В случая честото изричане на словосъчетанието "кофа за боклук" ни изпрати право при бездомниците. Тази тема явно беше присърце и на двете ми дружки по маса и офис, защото с невиждан хъс забиха зъби в нея. 

Внимателно проследих дискусията за това как "тези бездомници като преровят кофата не връщат боклука обратно, ами го оставят да лежи разхвърлян наоколо". 

Изслушах жалбите им за това как въпросните търсачи на боклукчийски блага, "на които ние не им пречим да водят своя начин на живот", не намират за нужно да направят път на желаещите да си хвърлят боклука, ами продължават да седят там, с глава в контейнера, та горките домакини трябва да ходят чак до следващата пресечка. 

С любопитство проследих и историята за картофите в касетката. Имала колежката с гаража касетка картофи в мазето, ама те, видиш ли, прораснали, на нея й писнало да им рони "очичките" и решила да ги хвърли. Мъжът й нарамил касетката и тръгнали заедно на експедиция към контейнера, тип Бобър. Не щеш ли, там една циганка, виси и рови. Щом видяла как срещу нея се задава цяла касетка с потенциална гозба за челядта, очите й блеснали и веднага проявила желание да ги облекчи от товара им. Да, но моите герои много държали да си запазят касетката - хубава била, все ще влезе в повторна употреба. За това казали да, картофите вземи, но касетката ни дай! Поради липса на други съдове за транспорт на картофи, жената, естествено, се вкиснала. Тази наглост, разбираемо, ядосала мъжа и той метнал всички картофи в контейнера. Да си ги вади от там щом е толкова нахална! Подвиг, преразказването на който бе удостоено с кимания и реплики стил "само така" от отсрещната страна на масата.

Та седях аз, слушах с недоумение и си мислех. За какво ги четем всички тези хубави книжки за Клетници, Андрешковци, чичо Томовци, бели лястовици, коледни песни? Как е възможно всички тези думи и изречения да минават ей така през главите ни, без да оставят абсолютно никаква следа? Защо можем да плачем за съдбата на литературните герои, да се разчустваме от тъжни балади, да въздишаме "такъв е живота" при всяко поредно нещастие в любимата ни сапунка, а в същото време, в реалния живот да приемаме чуждата мъка като нещо омерзително?

Седим на чиновете, повтаряме след учителката, пишем съчинения на тема "какво иска да ни каже автора с...", след което излизаме навън с празни глави (и също толкова празни сърца, нали сме луднали на тема Св. Валентин!) и продължаваме през живота, ни почувствали, ни разбрали.

Досадниците в асансьора

Недостига на време, мързела и дебелото дупе ме принуждават да ползвам служебния асансьор. Това ми позволява да изуча отблизо хората, порода досадници в асансьора. Въз основа на дългогодишния си опит, мога да ги разделя на няколко подвида:

• досадниците, които се качват в асансьор, който отива нагоре, макар всъщност да искат да слязат надолу;
• досадниците, разновидност на гортните, които щом отвориш вратата и тръгнеш да се качваш, ти вдигат скандал, че си ги викнал нагоре, пък те горките искали да слязат надолу;
• досадниците, които излизайки продължават да държат вратата, докато се оглеждат и избират кой път да хванат;
• досадниците, които държат да те замесят в разговора, който водят;
• досадниците, които хвърлят боклук в ъгъла, надявайки се, че никой не ги забелязва;
• досадниците, които винаги застават в средата и отказват да направят място на качващите се;
• досадниците, които се притискат в теб, макар да сте сами в големия асансьор;
• досадниците, които натискат всички копчета по няколко пъти, защото асансьора не реагира достатъчно бързо;
• досадниците, които крещят по телефона;
• досадниците, които ползват асансьор за един етаж, но винаги влизат първи, така че да разбутат всички на излизане;
• досадниците, които твърдят, че са много слабички и няма да претоварят асансьора;
• досадниците, които не те пускат да се качиш, защото асансора е претоварен, макар че, според инструкциите на вратата, той може да поеме още двама;
• досадниците, които вонят...

Запазвам си правото да допълня списъка при първи сгоден случай. До тогава ще се наслаждавам на факта, че все още не са ни сложили асансьор, който приема гласови  инструкции!

В крак с модата

За да не кажете, че изоставам от всеобщата мода (мания) да се говори и пише за храна, ето, отчетох се като гост-готвач с рецепта в M4nja -та.

Нова година, разчистване на стари книги

Тези дни като стана дума за гравитацията, се сетих, че имах намерение да драсна няколко реда за последната книга на Азимов, която прочетох - "Самите богове". Прочетох я, дълго мислих, после взех, че се разсеях покрай празниците и така. Едва сега й дойде времето!

"Самите богове" е една класическа научна фантастика, от тези, които в днешно време трудно се откриват, защото малко се пишат. Тази някак ми се е изплъзнала, но пък откриването й събуди у мен приятната мисъл, че сигурно има и други, които са се скрили от мен и в избран от съдбата момент ще ми паднат в ръчичките. В тази си книга Азимов не говори точно за гравитацията, но задълбава в теорията и практиката на дурги основни сили, които правят Вселената ни това, което е - силни и слаби ядрени взаимодействия, любов и глупост.

Историята в книгата се върти около възможността да получим "безплатна" енергия като изградим мост към други Вселени. Така както геотермалните помпи използват разликите в температурата на земната повърхност и подпочвените слоеве за да загреят домовете, така Позитронната помпа на Азимов черпи енергия от разликата в силите на привличане на елементарните частици, която съществува между световете.

Всъщност, идеята за добив на тази чиста енергия е на неизвестни извънземни, които я представят на човечеството под формата на силно радиоактивен материал, подхвърлен на бюрото на един доста ограничен, но за сметка на това амбициозен физик. Връзката е на практика еднопосочна - съществата решават кога и от къде да вземат предложените им късове волфрам, по свое осмотрение ги заменят с радиоактивния им еквивалент от техния свят, те ни дават плановете за построяване на помпата. От нас, хората, се иска само да поддържаме системата в работещо състояние. Разбира се, както често ни се напомня, не съществува такова нещо като безплатен обяд - използването на Позитронната помпа е свързано с доста сероизни рискове. И както може да се очаква, човечеството, омаяно от излишъка на енергия, въобще не забелязва как крачи с бодра стъпка към собственото си унищожение.

Книгата се състои от три части. Първата ни въвежда в обстановката и май има за цел напълно да отчае читателя като покаже колко безмислено е да се бориш срещу глупостта, особено когато тя е облечена с власт.

Втората ни запознава отблизо с извънземните - триполови същества, които обитават един студен свят край едно умиращо слънце. Разказът за едно семейство-триада е направо лиричен. Три коренно различни същества събрани от общата цел да създадат потомство - отново и отново се срещаме с всеки член на тази тройка с неговите разбирания, желания и стремежи. Няма наука, липсват типичните за Азимов дълги обяснения и философски отклонения, само чувства. Прочетох някъде мнението, че дълго критикували Азимов за неспособността му да описва любовта и извънземните, за това той отделил една трета от "Самите богове" на любовта между извънземните. Не знам дали има някаква истина в това, но определено се е получило - това е една от най-добрите любовни истории, които съм чела!

Третата част, развръзката, вече има типичното Азимово звучене. Имаме един герой от устата на който, леко поучително, леко назидателно, научаваме истината. Краят не ме изненада, но останах доволна от това, че решението на проблема не беше стил "маймуната грабна един чук и видя сметката на злата машина".

Сега. Къде се крият другите научни фантастики, че ме засърбяха ръчичките?